Сградата е висока 44 метра и е на 13 етажа (без приземния, който съдържа входното пространство и два магазина). Първите три етажа съдържат офиси, а останалите десет – апартаменти, по 12 на етаж.  Дизайнът е малоумен в почти всеки аспект. Дограмата е неуплътнена и единична, с плъзгащ се настрани прозорец. Когато се затвори, винаги остават няколко милиметра, през които не приижда полъх, а ДУХА ВЯТЪР. Звукът от улицата достига неотслабен до последния етаж, където живея аз. С лекота се чуват стъпките и разговорите на хората долу, а когато правят ремонти в отсрещната сграда – почти постоянно – е оглушително.² Холът е много по-тих от спалнята, защитен от редицата балкони отдолу. Между балконите се образува вертикален улей, по който звукът пътува безпрепятствено до спалните. Ефектът си личи особено добре от балкона – съвсем леко придвижване отвъд парапета превръща шума от поносим в оглушителен.

Асансьорът отнема точно 55 секунди, за да се изкачи до последния етаж, но това спря да ми се вижда дълго. Заради повреда в помпите, тази седмица нямахме вода и асансьори в продължение на 30 часа. За над двете години, които съм прекарал из Обединеното кралство, никога не ми е спирал тока, водата, интернета, или отоплението, така че изпаднах в лек шок. Освен доброто разположение, единствените положителни качества на сградата са ниската цена на наема и гледката, която се открива към Биг Бен, Уестминстър и Лондонското око.

¹Използвайки GDP deflator метода на http://www.measuringworth.com/ukcompare
²Когато една неделна сутрин им звъннах да ги питам какво си мислят че правят, отговориха ми, че имат разрешение от общината да работят от 06:00 до 23:00 всеки ден от седмицата. Проверих това нелепо твърдение и то се оказа вярно.

Парадоксално, или недотам, стъклата изглеждат по-архаични от колоните. Дебелите матови рамки придават откровено осемдесеташки вид на дограмата. Прозорците са мръсни и прашни, на места украсени с едри пръски от някаква загадъчна светла течност (подозирам чайките, които прииждат от Темза). Малкото отварящи са прозорци са с двойно по-дебела рамка от останалите, което също допринася за демодирания вид на фасадата. Колоните са подредени във възходящ ред – дорийски (пиластри), йонийски и коринтски. Съотношението между диаметъра и височината на всички колони е 1:8,7, но размерите им са различни. Вторите са върху пиедестали, което им позволява да покрият по-голяма височина, оставайки почти еднакви по размер с долните (с 3% по-големи, недоловимо и компенсиращо перспективата от тротоара). Най-горният ред са по-малки от средния с 36%. Съотношението между височината на горния и средния ред е близко до златното сечение, а долният ред е двойно по-нисък. Това се повтаря и в разстоянията между колоните: 1,3, 1,6, 1, 1,6, 1,3. Тези пропорции и взаимоотношения придават на колонадата съразмерен и хармоничен вид. Всички колони са гладки (т.е. без вертикални жлебове); в противен случай биха изглеждали натруфени пред семплия стъклен фон (а може би просто направата им не e позволила жлебове). Капителите и основите също са максимално изчистени. За съжаление сглобяемата конструкция на колоните си личи. Спойките им бият на очи и ги карат да изглеждат като евтин декор, а около тях са плъзнали едри пукнатини. Входът за офисната част е увенчан с портик, а единственият придатък към вратата на жилищния е елементарна козирка. Вторият изглежда окаяно дори без да се сравнява с първия. Надписът се разпада по доста зрелищен начин.

Фасадата ми допада въпреки недостатъците си. Несъмнено изглежда по-добре от повечето си стъклени си събратя. Колоните, лишени от функционална цел, придават на фасадата характер, непостижим само с употребата на стъкла. Тази комбинация от класицизъм и модернизъм изпъква и сред безбройните прилежно реставрирани лондонски здания. Западната фасада на сградата гледа към вътрешен двор и е запазена в оригиналния си вид от 1935. Изглежда съвсем безлично, дори грозно.

Като цяло това е една амбициозна, но балансирана фасада, достатъчно необикновена, за да спре някого на улицата, и достатъчно добре обмислена, за да се хареса и след първоначалния интерес. Жалко, че е толкова запусната, но са започнали да изграждат скеле върху покрива и около останалите фасади на сградата. Дано се потрудят и върху тази.

Тесен проход откъм Fleet Street води до тази порта и прилежащата към нея постройка – единственото, останало от някогашните сгради на Clifford’s Inn. Построена е в първата половина на 1830-те и е най-ранната запазена неоготическа светска постройка в Лондон.²

Сами по себе си стъклените фасади са неутрални, а не безвкусни. Защо са толкова дразнещи навсякъде, където ги срещнеш в София? Защото стъклата са с грозни пропорции и цветове, повърхностите са осеяни с грозни и ненужни чупки, липсват архитектурни елементи, които да им придадат характер, а в редките случаи, когато се промъкне някоя каменна или метална облицовка, обикновено е евтина и некачествена, което си личи. Окачените фасади са твърде практични, за да се избягва употребата им, но е крайно време архитектите да се научат на правилната им употреба.

¹Информацията е изкопчена от snippet view на това издание
²The City of London, том първи

…но телефонът иззвънява.

…но някой се появява неочаквано.

…но някъде наблизо отеква изстрел или крясък.

Снощи се случи отново. Във филма на Питър Джаксън „Очи от рая“ (The Lovely Bones), заснет по едноименния роман. Може би щях да съм по-благосклонен към употребата на това втръснало до смърт клише, ако в оригинала точно тази ключова целувка не се беше осъществила. (това не е spoiler, случката е в самото начало на филма)

Защо го правят отново и отново? Защо талантлив режисьор и сценарист за пореден път си позволява такива долни хватки, и то с нечий чужд и успешен сюжет? Наистина, това е само едно от безбройните холивудски клишета, но за разлика от останалите то дразни и ограбва зрителя, вместо да го дари с доза виновно удоволствие.

Реших да науча откъде е тръгнала тази гибелна формула. Първият резултат от търсене за “interrupted kiss” се оказа филм от 1898 г. с това заглавие. Оскъдната информация в IMDb гласи: „Хубава млада девойка седи на пейка в парка. Възрастният й баща е до нея, зачетен във вестника си. Любимият на момичето пристига и заема отсрещния край на пейката. Двамата се опитват да се целунат зад гърба на стареца, но прекатурват пейката и всички се просват на тревата.“ В търсачката за книги откривам, че прекъсването на целувки и прегръдки, дали чрез заливане с кофа вода или ритници от разгневени градинари, е често срещан сюжет в ранното кино: „Тези филми облекчават чувства на сексуален воайоризъм и на натрупана агресия. Преходът от омайните милувки към шока от внезапното им прекъсване има комичен ефект, идващ от провала на действието за сметка на развитието му.“ (Classical Hollywood Comedy, стр. 96)

Първото споменаване на прекъсната целувка в сериозен контекст открих във филма на Дейвид Уорк Грифит от 1908 „След много години“ (After Many Years), където героят понечва да целуне медальон със снимка на съпругата си, но е прекъснат от смяна на кадъра: „Може да изглежда незначително, но това е революция в отношението между действието и монтажа. Продължителността на действието (целувката) вече не диктува дължината на кадъра. Напротив, монтажът подчинява действието, прекъсвайки го в момент на напрежение. Кадърът спира да бъде просто контейнер за действието, средство за неговия запис и възпроизвеждане, а се намесва и го структурира, надделявайки над естественото му разгръщане. [...] Моментът на прекъсването се превръща в източник на смисъл.“ (D.W. Griffith and the Origins of American Narrative Film, стр. 114) Макар и тази прекъсната целувка да няма нищо общо с вида, който ненавиждам, реших да я включа заради огромната разлика между описания новаторски подход на режисьора и заучената бутафория, прилагана от пълчища режисьори.

Прекъснатата целувка не винаги е евтин трик: „Хичкок добре знае, че цялото вълнение и напрежение, съдържани в една целувка, могат да бъдат засилени с нейното неосъществяване – демонстриращо, че целувката често е израз на проблема, а не неговото разрешение, както ни се иска. [...] За Хичкок целувката с еднакъв успех може да означава захлас или раздор.“ (Framing Hitchcock: Selected Essays from the Hitchcock Annual, стр. 139) Вместо да я превръща в елементарно и механично сюжетно средство, Хичкок влага в прекъснатата целувка смисъл и символика. Може и да не оставя зрителя напълно удовлетворен, но го прави с някаква цел. А и за разлика от днешните режисьори, той не е имал зад гърба си стотици прекъснати целувки, втръснали до смърт на зрителите. (Говорейки за Хичкок и за целувки (и прекъсвания!), не мога да не спомена целувката между Ингрид Бергман и Кари Грант в прекрасния трилър „Небезизвестните“ (Notorious), продължаваща няколко минути. Именно кратките прекъсвания между отделните целувки позволяват на Хичкок да се размине с тогавашната строга цензура.)

Това е малкото, което научих за прекъснатата целувка в киното. Не открих нищо за използването й като примитивна deus ex machina, предотвратяваща по невероятен начин освобождението на сексуалното напрежение между героите. Ползата от това е добре обобщена от tvtropes.org: „Тъжното е, че почтицелувката има значението на истинска целувка – виждаме, че и двамата я искат. Но така сценаристите могат да продължат да се възползват от вълнението и мечтите на феновете*.“ Преимущество, спечелено на пагубна цена – формулаичността на неосъществената целувка силно затруднява зрителското „потискане на съмнението“. Да не говорим колко е дразнещо.

*в оригинал “shippers” – фенове, които се надяват двама герои да се съберат